Вятърът бил стихия. Студен и хладен. Пронизващ всяко човешко същество.
Харесвала го единствено и само тя - Мелничката.
Стояла на брега на езерото и приемала неговата хладина за поздрав.Той й разказвал подвизите си и тя въртяла мощно весла. Мелейки най-вкусните подправки в целия свят.
Оженили се вятърко и мелничката. Всеки път тя гледала към водата, дали някоя вълничка няма да трепне и да се появи нейният съпруг.
Хората не спирали да идват и да си купуват от подправките, които изпълвали сетивата им.
Тези подправки били най-различни. Произвеждали букети от аромати, които имали способност да спират дъха на всеки докоснал се до тях. Наслада, която се помнела.
Така минавали годините в щастие и хармония.
Изведнъж вятърът започнал да се променя. Настроенията му ставали - вятърничави и сиви.
Отчуждил се от красивата си съпруга. Станал безпощаден. Непрекъсната й се карал.
От мощната стихия, тя се рушала. Силата си не му пречела и той ставал все по-лош.
Потичали й струйки сълзи и тя все по-често плачела. Плачела.
Времето и суровият вятър не пощадявали бедната мелница.
Разрушавала се ден след ден. Час след час. Минута след минута.
Имала разбира се и своите слънчеви минути със своите приятели.
Приятелите й били малките черни патета с бели човки, фазаните, чаплите, красивите лебеди. Всички те плавали нежно по водата и я развеселявали, със своите птичи истории.
Тогава мелницата се разсърдила на вятъра и спряла да вади своите весла. Вятърът - отначало не искал и да знае, защо толкова много му е обидена. 
Когато останал съвсем сам. Даже много сам. Съжалил.
Отишъл при нея. Подарил и най-топлия си вятър. Обгърнал я нежно и тя започнала да ухае на канела.
Дошли хората и си купували най-уханната и вкусна канела на света.
Там където любовта не преставала да бъде незабелязана. 

автор: Светлана Каменова